❣️Не пропускай отстъпки до 50% на видео ресурси за спокойни и уверени родители | Само до 28 Ноември | Виж предложенията тук❣️
Не пропускай – безплатен мини-уебинар за границите и сътрудничеството в позитивното възпитание. На 22 Май от 10:30 (ще има запис за регистрираните)
Защо се ядосваме на децата (и как да се справим)
Деница Фишър
Често като родители се фокусираме върху дразнещото поведение на децата — тръшкане, агресия, непослушание и т.н. Но това не е истинската причина, поради която се ядосваме. В тази статия ще разгледаме по-задълбочено какво се случва, когато се ядосваме на децата — как очакванията и начинът, по който интерпретираме поведението им, влияят на способността ни да възпитаваме по-любящо и ефективно. Накрая ще обсъдим няколко начина да излезем от омагьосания кръг на гняв-крещене-вина.
Проблемът с фокуса върху поведението
Когато се дразним на поведението на детето и мислим: „Ядосвам се, защото се държи така,“ ние виждаме поведението като първопричина за нашите емоции. И тъй като детето е отговорно за своето поведение, автоматично му възлагаме отговорността за нашите чувства.
Това ни поставя в ситуация „аз срещу детето“. В такива моменти може да си мислим:
- „Как да го накарам да спре да бърка в шкафа?“
- „Кога ще започне да ме слуша?“
- „Защо е такъв инат?“
- „Какво да направя, че да спре да блъска?“
- „Няма да търпя повече мрънкане!“
Тази перспектива намалява усещането за свързаност с детето.
Дори преди да сме казали нещо или да се намесим, детето вероятно усеща нашето раздразнение, емоционално отдалечаване и недоволство, което го кара да се чувства лошо и води до още „лошо“ поведение.
Обикновено в такива ситуации се опитваме да поставим граница и така да ограничим това нежелано поведение, но понеже вече сме подразнени, тези граници често звучат като нападения или (груби) заповеди:
- “Защо пак бъркаш там?! Стига толкова!”
- “Писна ми да повтарям!”
- “Спри!”
- “Недей да блъскаш така!”
- “Стига си мрънкала, наду ми главата!”
Дори да не са поднесени толкова остро, децата лесно усещат промята в тона, изражението и тялото ни и пак получават съобщението за “липса на свързаност”, което не мотивира сътрудничество и е силно вероятно те да продължат с поведението.
Ако пък прибегнем до наказания, за да прекратим нежеланото поведение, това още повече ни отдалечава от детето. Дори да не използваме традиционни наказания (отнемане на играчка, изпращане в стаята и т.н.), отдръпването на любовта и вниманието също е форма на наказание. Например:
- „Щом правиш така, не искам да те гушкам.“
- „Няма да играя с теб, ако буташ сестра си.“
- „Когато не ме слушаш, не те обичам!“
Това е емоционално наказание, което отнема нашата нежност вместо играчка или екранно време. Проблемът с наказанията е, че те НЕ помагат на децата да развият нужните умения за по-добро поведение в бъдеще!
Дори да постигнем временно намаляване на нежеланото поведение, наказанието не укрепва връзката ни с детето, а даже напротив, подронва връзката и желанието за сътрудничество. Когато детето се чувства неразбрано и неподкрепяно, тези емоции често водят до друга форма на неприемливо поведение, затваряйки омагьосания кръг:
Как интерпретацията на поведението влияе на емоциите
На физиологично ниво, преди да изпитаме емоция, мозъкът ни обработва и интерпретира това, което наблюдаваме. Тази интерпретация може да бъде толкова автоматична и неосъзната, че не я забелязваме, но тя е част от процеса на мислене, който задейства емоциите. Или може да бъде напълно осъзната интерпретация като част от нашия вътрешен глас.
Например:
- Виждаме детето да удря с дървено чукче -> интерпретация „Колко пъти му казах да не удря по плочките! Какъв инат!“ -> усещане на гняв
- Виждаме детето да удря с дървено чукче -> интерпретация „Този чук му е любим! С какво усърдие чука!“ -> усещане на удивление
Ето защо едно и също поведение може да предизвика различни емоции у нас.
Истинският „проблем“ е не поведението на детето, а нашата интерпретация на ситуацията, която се формира от нашите очаквания.
Как да спрем да избухваме с децата
Научете как да се справите с гнева и вината в предстоящия 3-седмичен курс за да преобразувате взаимоотношенията в семейството да се чувствате по-щастливи със себе си.
предстои
Всички имаме определени очаквания за това как „би трябвало“ да се държи детето. Когато поведението на детето не съответства на тези очаквания, може да почувстваме некомпетентност, безсилие или неуважение, което ни прави уязвими. Един начин да се „спасим“ от тази уязвима позиция и да си възвърнем усещането за контрол е чрез гняв, който ни мотивира да преодолеем страха и да отстояваме себе си.
Тук е важно да си напомним, че всички емоции са валидни и ценни, включително и гневът. Въпреки това, не всяко поведение е приемливо. Има здравословни начини да изразим и да се справим с гнева, но в моменти на силни емоции, изисква усилие и практика да се овладее поривът да крещим или да действаме агресивно.
Как да бъдем по-ефективни и любящи родители
Процесът на очаквания + интерпретация -> емоции -> действия може да бъде променен с нови подходи и знания, за да излезем от омагьосания кръг на гняв-крещене-още лошо поведение.
1) Реалистични очаквания
Да преразгледаме нашите очаквания към детето е първата стъпка. Важно е да осъзнаем, че тези очаквания не трябва да бъдат диктувани от чужди стандарти (като мненията на роднини и приятели), а трябва да са базирани на факти за детското развитие. Запознаването с етапите на развитие на децата помага не само да изградим по-реалистични очаквания, но и да интерпретираме поведението им по-разумно. (Престоящият курс „Как да спрем да избухваме с децата“ включва урок по точно тази тема.)
Например, типично за емоционалното и когнитивно развитие на 2-годишното дете е то да вярва, че нещо му принадлежи, просто защото го харесва. Тогава като види камиона на друго детенце в парка и у него се появи желание да играе с този камион, това дете ще вярва, че има право да отиде и да си вземе камиона. Когато ние като родители обясним, че не може, защото камиона не е негов, а детето напълно ни игнорира и дърпа играчката:
- ако имаме знания и реалистични очаквания, ще се намесим с емпатия и ще помогнем на детето да се премести и да започне игра с нещо друго
- ако пък ни липсва това разбиране и очакването е „Щом аз обяснявам, детето трябва да слуша“, то ще продължим да говорим и да се дразним
2) Много възможни интерпретации
Друг важен момент е да си напомняме, че има много възможни интерпретации на поведението на детето и да не се спираме на първото нещо, което ни хрумва. Това ни позволява да изберем по-съзнателно позитивен подход към възпитанието, вместо автоматично да реагираме с гняв.
Например, детето на 3г. се плюнчи. Няколко възможни интерпретации:
- „Уф какви лиготии, това дете изобщо не може да се държи възпитано! Трябва да й се карам пак.“
- „О… тя май се забавлява с това. Открила е, че може сама да си прави игра с балончета от слюнка. Чакай да и дам да се плюнчи ей тук на мивката и няма да се налага да бърша после.“
- „Хм… аз се забавих с готвенето и на нея й стана скучно. Каква задача мога да й измисля, за да й дам нещо полезно за правене?“
3) Пренасочване на порива да избухнем
Ако се озовем в ситуация, когато вече сме ядосани, има една проста формула за действие: Разпознаваме, че сме ядосани -> пренасочваме порива към друго действие вместо крещене / заплахи / наказания
Например, виждам как детето ми си държи играчка багер и рови в саксията в хола. На пода пред саксията вече има малка купчинка пръст, а цветето е леко килнато на една страна. Друг път това не би ме подразнило особено, но този ден вече бях изчерпана и преди да осмисля ситуацията, у мен вече бушуваше силно раздразнение и ми се искаше да крещя и после да му издърпам багера от ръцете и далеч-не-мило да го завлека на терасата. В такъв момент е трудно да спрем и да не правим нищо. Малко по-лесно е да пренасочим импулса към друго действие, което не е агресия към детето.
За щастие в тази ситуация аз осъзнах, че съм прекалено ядосана и успях да извикам единствено „Ой!“ вместо „Какво правиш?! Защо не си ровиш в твоя пясъчник на терасата?“ Синът ми се обръща и ме гледа стъписано. Аз стоя на разстояние и издишам бавно, стискайки юмруци, за да не го сграбча.
Той: „Мамо, виж каква дупка!“.
Аз, още подразнена, но вече не толкова близо до избухване „Виждам, маме, и виждам, че цветето ще падне и пода е мръсен.“ (успявам да изразя проблема без да го нападам)
Той сочи към пръстта и предлага „Може това пак да го натъпчем.“
Като виждам, че има желание да оправи нещата, още повече успявам да се овладея и двамата бързо връщаме пръстта обратно в саксията, той даже с желание влачи прахосмукачката, за да доизчисти.
Всеки път, когато усетим импулса да крещим или избухнем, но го пренасочим към друго действие, мозъкът ни тренира как да го прави. И всеки следващ път става по-лесно.
Стратегии за дългосрочен успех
Много е ценно да развиваме умението да контролираме импулса да крещим или избухваме. Но това е само един възможен начин да избегнем „взривоопасни“ ситуации с децата. Защото умението ни да контролираме импулсите е директно свързано с:
- нивото на стрес в живота ни
- уменията ни да разтоварваме от стрес
- каква е цялостната ни стратегия за справяне с емоции (дали ги потискаме или отхвръляме, дали си даваме възможност да ги изпитаме и изразим по подходящ начин)
- какво вярваме за гнева, тревожността, вината
- колко добре разпознаваме и задоволяваме нуждите си
- какъв вътрешен глас имаме и как говорим на себе си (на ум) в трудни ситуации
Важно е да наблюдаваме кои ситуации ни ядосват най-много и да планираме как да ги променим, като се фокусираме върху първопричината. И ако осъзнаем, че ни липсват знания и умения за емоционална регулация, то най-добрата дългосрочна стратегия е да се развиваме в тази посока. Точно това е целта на курса „Как да спрем да избухваме с децата“ – да увеличим капацитета си за справяне с трудни ситуации със спокойствие и любов. Научете повече тук:
Сподели статията:
Facebook
Pinterest
Защо се ядосваме на децата (и как да се справим)