Не пропускай – безплатен мини-уебинар за границите и сътрудничеството в позитивното възпитание. На 22 Май от 10:30 (ще има запис за регистрираните)
❣️Не пропускай отстъпки до 50% на видео ресурси за спокойни и уверени родители | Само до 28 Ноември | Виж предложенията тук❣️
Ако детето ви е навършило годинка и сте започнали да го виждате как реве с цяло гърло, може би се хвърля на земята и отказва утеха – не сте сами. Много родители са изненадани, когато открият, че тантрумите (също наричнаи от родителите „тръшкане“ или „истерии“ или „емоционални изблици“) започват не на две, а още на една година. И това не е случайно.
В тази статия ще разгледаме защо децата започват да плачат и да протестират по-често след първата си годинка, какво всъщност се случва в тяхното развитие, как да различаваме тантрума от претоварването, и как можем да откликнем с разбиране и спокойствие – дори когато самите ние сме на ръба.
Около 12-месечна възраст детето навлиза в напълно нов етап от развитието си. То вече не е просто бебе, което лежи, гледа и гука. Сега то:
Емоционалната регулация (способността да овладеем силните си чувства вместо те да ни управляват) е умение, което се развива с помощта на възрастния и то в продължение на години.
При едногодишното дете тя на практика липсва – подобно на кътните зъбки. То преживява света през тялото си – с всички сетива, с бурни реакции (=истерии), с плач, вик, падане по пода, тръшкане.
Понякога тантрумът не е свързан с конкретно „нещо“, което се е случило. Няма отказ, няма забрана, няма разочарование предизвикано от нас. И все пак – детето изведнъж избухва, сякаш „от нищото“. Какво се случва тогава?
Това може да прилича на истерии, но често е знак за емоционално или сензорно претоварване.
Когато в рамките на деня детето преживее много нови, интензивни или объркващи събития – дори положителни! – емоциите се натрупват като пара в тенджера под налягане. Рано или късно детето трябва “да изпусне парата” и това често се случва със сълзи, вик, може би удряне, тръшкане.
Примери:
Малките деца имат много чувствителна нервна система, някои дори още повече от останалите. Те възприемат шумове, светлина, миризми, допир по-интензивно. Сензорното претоварване води до дезорганизация – мозъкът буквално „прегрява“.
Примери:
„Когато децата се държат сякаш 'не могат повече', обикновено това е вярно. Те са извън възможностите си да се справят в този момент.“
Д-р Мона Делахук (детски прихолог и автор)
Когато едногодишното дете се тръшне, това не е знак, че е лошо, манипулативно или разглезено. Това е:
СИГНАЛ – „Имам нужда от помощ. Това чувство е твърде голямо за мен.“
НЕВЕРБАЛНА КОМУНИКАЦИЯ – „Много съм разстроен(а)! Това не ми харесва!“
МОЛБА – „Можеш ли да ми помогнеш да се почувствам отново в безопасност?“
Когато си представим, че детето би искало да каже това с писъците си, ни е много по-лесно да усетим съчувствие и любов, вместо да се ядосваме. За съжаление, много често като родители си представяме, че детето се опитва да ни каже: „Ти си лоша мама! (или Ти си лош татко!) Хич не съм щастлив(а)! Не си вършиш работата добре!”
Това от своя страна активира нашата защитна реакция и изпитваме желание да спорим с детето и да го убеждаваме колко неразумно се държи… което кара детето да се чувства още по-зле и само влошава тръшкането.
Затова е важно да запомним и да си го повтаряме постоянно:
"Тантрумите не са лошо поведение. Те са израз на емоции, които са станали твърде силни за детето. Не е необходимо наказание. Това, от което се нуждае детето, е съчувствие и безопасни, любящи ръце, в които да се отпусне."
Ребека Ийнс
Много родители се притесняваме, че ако „отстъпваме“ на детето по време на изблик, го учим, че чрез плач ще получава всичко. Но има важна разлика между:
Няма нищо манипулативно в това едно дете да се разстрои, когато му кажем „не“ или когато нещо се случи не така, както е очаквало. Това е естествена реакция на една незряла нервна система.
Ако искате да разберете какво наистина не помага при тръшкане и кои реакции често влошават нещата, вижте статията ми „Какво учат децата, когато се тръшкат“.
Да, прочетохте правилно. Тръшкането има полезна функция:
Когато децата се тръшкат в нашето присъствие, това означава, че се чувстват достатъчно сигурни, за да покажат истинските си емоции. Това е доверие.
Тантрумите са трудни – особено ако се случват в магазина, на площадката или когато бързаме. Но колкото по-емоционално се заразим ние, толкова по-трудно става за детето да се успокои.
Нашето присъствие и спокойствие са „котвата“, която му помага да се върне в емоционален баланс. Когато ние сме стабилни, детето има шанс да се регулира през нас – затова този процес се нарича корегулация.
„Родителят е не просто водач, а регулатор на детската нервна система.“
Д-р Мона Делахук (детски прихолог и автор)
Представете си следното: минава огромен камион край сградата, в която се намирате, и тя леко се разклаща. Мозъкът ви мигновено пита: „Земетресение ли е? Да тичам ли?“ И тогава поглеждате хората около себе си. Ако всички изглеждат спокойни, мозъкът получава сигнал: „Всичко е наред. Няма нужда от паника.“ Но ако някой започне да вика и да се паникьосва, моментално ще си помислите: „О, не. Това е сериозно!“ и стресът и страхът ви ще се засили.
Точно така е и с децата. Когато изпитват мощни емоции като гняв, безсилие, разочарование, те инстинктивно ни гледат, за да разберат „Лошо ли е това чувство? Трябва ли да се страхувам? Ще ми помогнеш ли? Ще продължиш ли да ме обичаш?“
А когато видят, че сме спокойни – дори в техния емоционален трус – тяхната нервна система получава посланието: „Всичко е наред. Ще мине. Аз съм тук с теб.“
За съжаление и обратното е вярно. Когато видят, че ние сме ядосани, шашнати, засрамени или стресирани от техните емоции, това им дава сигнал: “Леле… не знам как ще се оправим, не мога да ти помогна, това е страшно чудо!” и така внасяме допълнително страх и стрес в ситуацията.
Затова нашата роля при тръшкане е изключително важна – не защото има някакви магически думи, които да кажем, или трик, който да приложим. А защото нашето излъчване и усещане е най-силният фактор, който може да подкрепи или затрудни детето.
🔗 Ако търсите практични идеи как да запазите спокойствие в трудните моменти, вижте безплатното ми видео: „Как да сме по-спокойни родители“.
Няма универсален подход – всяко дете е различно. Но има няколко принципа, които могат да ви помогнат:
1) Запазете присъствие и останете до детето. Кажете: „Тук съм.“ Не е нужно или ефективно да говорите много, но е важно да присъствате емоционално, а не само физически. Това не е момент да проверите телефона или да свършите нещо друго.
2) Наблюдавайте нуждите на детето – прегръдка, пространство, думи или тишина? Корегулацията е като танц между родител и дете и всяка двойка има свой ритъм. Някои деца искат гушкане, други предпочитат само присъствие. Наблюдавайте – повече или по-малко думи, да сте по-близо или крачка назад? Всеки емоционален изблик е възможност да се научите как най-добре да подкрепите своето дете.
3) След бурята, свържете се отново – „Беше ти трудно, но аз бях с теб.“
В края на истерията детето има нужда да се увери, че вече всичко е наред – помогнете му да си възвърне сигурността като му покажете: „Не съм ти сърдит(а), още те обичам.“
❌ Да се караме: „Стига си ревал!“
❌ Да подкупваме: „Ако спреш, ще ти дам бисквитка.“
❌ Да игнорираме напълно: „Няма да ти обръщам внимание.“
Тези реакции не подкрепят детето и дават грешен сигнал – че не трябва да показва емоции, че ние се плашим от тях или че не ни интересува как се чувстват.
Повече за това какво да не правите и защо – в статията ми за родителски грешки при тръшкане.
Ако искате по-задълбочено да разберете как точно да помогнете на детето си да се върне към спокойствие и свързаност – без да крещите, да отстъпвате или да влошавате ситуацията, създадох мини-курс точно за родители като вас:
🔗 „Да се справим с тръшкането с любов“ – практически, ясен и изпълнен с подкрепа.
За съжаление онлайн има много съдържание за тантрумите, което е противоречиво и объркващо и НЕ базирано на това, което науката знае за детското развитие… С този мини-курс искам да ви предложа алтернатива и ако не ви хареса, може да получите 100% от сумата обратно.
Тантрумите на едногодишното дете не са провал на нашето родителство. Те са част от пътя – бурен, но съвсем нормален. Ние не сме просто свидетели на тези изблици. Ние сме пристанът, който детето търси в бурята. Дори когато изглежда, че ни отблъсква, то всъщност пита: „Тук ли си? Обичаш ли ме все още?“
А отговорът, който изгражда връзка за цял живот, е: „Да. Тук съм и те обичам. Нищо не може да промени това.“
И ако днес сте издържали още един тантрум с повече спокойствие, отколкото вчера – това е победа. Празнувайте я!